Mos Maiorum Ulpiae Serdicae

Historical Reenactment Group


    Политическата криза в Римската империя през 3 век

    Share
    avatar
    last roman
    DVX

    Брой мнения : 14
    Join date : 16.08.2017
    Age : 36
    Местожителство : Serdica

    Политическата криза в Римската империя през 3 век

    Писане by last roman on Пет Авг 18, 2017 8:10 am



    Влошаване на положението в края на управлението на Александър Север

    В този период ситуацията в държавата много се обострила. Нуждата от пари карало правителството системно да влошава качеството на монетите, което ги обезценявало и натуралния обмен станал все по-чест. Също така наместниците, чиновниците, и командирите започнали да получават заплатата си в стоки. В зависимост от ранга било определено кой колко дрехи, скъпоценности, съдове, хляб, месо, яйца, коне, роби и наложници ще получи. Във връзка с това редица колегии от занаятчии били принудени да доставят неободимите товари, което довело до закрепостяване на занаятчиите към сдруженията им. Външнополитическото положение също се влошило с войните с новото царство на Сасанидите и инвазията на германските племена на територията на римските провинции. Север първо оглавил похода срещу персите през 231 г. като разделил армията си на три части. Едната, възглавявана лично от императора освободила Месопотамия, другата – нахлула в Армения, а третата настъпила към Ктезифон. Според Херодиан римляните претърпели тежко поражение, но вероятно битките довели до тежки загуби и от двете страни, тъй като персите не могли да се възползват от плодовете на своята ‘победа’ и възобновили военните действия чак през 239 г. Няколко пъти избухвали войнишки въстания, най-накрая в едното от тях загинал и самият император Александър Север.

    Легионерите провъзгласили за император военачалника Максимин /235 – 238 г./, който по произход бил обикновен тракийски пастир. Направил кариера при Септимий Север, притежавал голяма физическа сила, храброст и бил ненадминат в военните упражнения. Популярността му в дунавските легиони била голяма, а управлението му носело антисенатски характер. Той масово конфискувал земите на патрициите, които служели за издръжка на армията и ги раздавал на ветераните. Също така издал указ, че земеделецът, живеещ извън градовете не е задължен да им плаща налози. Това било облекчение за войниците и ветераните, които живеели в селата и имало за цел да съхрани селското население, което било гръбнакът на армията. Максимин водил успешни войни срещу германците по Дунав и Рейн. Но политиката му предизвикала омраза сред аристокрацията. В Африка започнало въстание и за императори били провъзгласени престарелият наместник Гордиан и синът му. Сенатът с радост ги признал и обявил за свалянето на Максимин. Започнала гражданска война. Срещу двамата Гордиановци потеглил базирания в Нумидия III Августов легион. Той разбил привържениците на сенатските императори, а Гордиан I и Гордиан II загинали. Максимин се готвел за поход към Рим. Сенатът набирал доброволци из цяла Италия и наемал германци. В Рим започнали бунтове сред преторианците и плебса. Максимин, обсаждал в северна Италия град Аквилея, но бил убит от войниците си. След редица стълкновения различните сенаторски групировки постигнали компромис и за император бил избран внукът на Гордиан I – тринадесетгодишния Гордиан III, управлявал от 238 до 242 г. За наказание III Августов легион бил разформиран, а земите на ветераните му били отнети. Легионът бил възстановен отново от Валериан през 253 г. за отбрана на африканския лимес.

    Репресиите на богаташите и управителите на латифундиите над местното африканско население се засили, което довело до разпространение на Християнството и към средата на 3 век. Африканската църква става една от най-значимите и влиятелни християнски организации. През този период започнало брожение сред колоните, катастрофално нарастнало количеството на пустеещите земи, а градовете били в упадък.

    Външната политика на Гордиан III била по-успешна. Към 238-239 г. персийския цар Шапур I отново нахлул в Месопотамия и Сирия. Смутовете и готските нахлувания в Дунавските провинции забавили римската контраофанзива до 242 г. Тогава преторианския префект Тимеситей разбил персите в генерално сражение при Рейзана.

    Армията имитирала отстъпление и персийските катафракти били подмамени в предварително подготвена клопки от колове и препятствия. След това легионите контраатакували объркания противник. Римляните освободили Месопотамия и завзели Ктезифон. Цялата кампания обаче се провалила поради заговора на другия преториански префект Филип срещу Гордиан III. Филип, който бил арабин по произход, нарушил снабдяването на войската, обвинявайки за това младия император. Недоволните войници свалили младежа, който бил убит, а Филип бил провъзгласен за император и побързал да сключи мир с персите и да се върне в Рим.

    Кризата в империята, християнските гонения и укрепването на църквата

    Просенатското правителство на Гордиан се опитвало да ограничи влиянието на легионите върху държавата, стимулирайки създаването на нерегулярна войска – милиция. Това предизвикало недоволство сред войниците, които често издигали свои претенденти за императори. В последвалия хаос народните вълнения зачестили, а варварските нашествия на готите /248-268 г./ достигнали небивал размах. Зачестили и пораженията на римляните. Християнският поет Комодиан приветствал успехите на готите, които трябвало да съкрушат сатанинската сила на Рим и изразявал надежда, че: “тогава военачалниците и богатите ще станат роби на своите роби”. Естествено подобни революционни призиви предизвикали антипатията на властта и репресиите срещу християните се засилили.

    След убийството на Филип Арабина и гибелта на Деций Траян при Абритус през 251 г. императори станали сенаторът Валериан и синът му Галиен. Те поделили империята – Валериан взел под контрол изтока, а Галиен получил запада и задачата да се бори с нахлуващите германци. Борейки се с опозиционните настроения Валериан започнал масови гонения срещу християните. Репресиите му били насочени главно срещу църковното ръководство, като продължение на политиката на предшественика му Деций. Деций издал едикт, според който всички жители на империята трябвало да засвидетелстват лоялността си към императора и официалните богове, правейки жертвоприношения в тяхна чест, от което християните се отказвали, заради което били преследвани като отцепници. Гоненията на Валериан, особено масови в източните и африканските провинции, способствали за нарастването на социалното противоречие. Църквата се сплотявала и укрепвала в борбата срещу правителството. Властта на епископите станала абсолютна, те развили широка благотворителна дейност, което усилило популярността на Християнството. В края на краищата репресиите на Валериан не дали резултат, а способствали за укрепването на Църквата. Неуспешна била и войната му с персите. Шапур I още през 252 г. нападнал Месопотамия и Сирия и разграбил Антиохия. Валериан се установил в Самосата, събирайки сили и нанасяйки ответни контраудари. Но през 260 г. при Едеса 70 000 войска на Валериан претърпяла поражение, а самият той попаднал в плен и до края на живота си бил подлаган на унизително отношение от персийския цар.


    Галиен и “тридесетте тирани”

    Останал сам начело на империята Галиен бил противоречив управител. Негов идеал бил Август, а мечтата му – възстановяване на империята. Той стимулирал развитието на градовете и възстановил колегиите на занаятчиите. Опитал се да възроди традиционната римската религия, но отменил преследването на християните, които вече били доста разпространени сред поддръжниците на императора. Борейки се със аристокрацията, Галиен забранил на сенаторите да заемат военни и управленски длъжности в провинциите. Така и обикновените войници получили шанс да заемат ръководни постове във властта. Галиен провел военна реформа, като създал полеви подразделения /комитати/ от кавалерия, която да се противопостави на тази на готите, сарматите и персите и така повдигнал боеспособността на армията.


    Сенаторите се отплатили на Галиен с нескрита омраза. Всичките му реформи се осмивали и осъждали. В провинциите започнали бунтове, оглавявани от местни магнати, които подкрепяли противниците на императора. Сепаратизмът засегнал цели региони. Испания, Галия и Британия се подчинили на богаташа Постум и образували в т.нар. “Галска империя” /260 - 274 г./. Узурпаторът се представил за ‘спасител на Галия’ и около 15 години отбивал нахлуванията на варварите. В Сирия за император се провъзгласил магната Квиет, който обещал да финансира създаването на наемна войска, но преданите на Галиен легиони бързо го разбили. Палмирецът Оденат заявил, че отмъщава за пленяването на император Валериан и така спечелил поддръжници сред римското население. Той създал “Палмирската империя” /260 – 272 г./, а войската му, организирана от арабски конници и сирийски селяни успяла да изгони персите от Месопотамия и дори превзела Ктезифон. Галиен, нямайки достатъчно сили, за да се справи с многочислените врагове на империята признал Оденат за ‘император и дукс /вожд/ на римляните’. След убийството на Оденат през 267 г. жена му Зенобия преминала на страната на персите и завзела Мала Азия и Египет. В провинция Африка сепаратизмът не получил отклик, заради засилената активност на мавританските племена, сред които настъпила консолидация. Заплашени от грабителските им набези, местните власти създавали доброволчески отряди и търсели подкрепа от симпатизиращите на Галиен легионни части в провинцията. Мала Азия и Гърция, опустошавани от готите и разчитащи на новите мобилни отряди на Галиен също останали верни на Рим, въпреки че и там местните военачалници създавали собствена войска и след успешни действия срещу варварите се провъзгласявали за императори. Робите и колоните обаче симпатизирали на готите и действали заедно с тях, показвайки им пътищата към богатите градове.

    Галиен бил зает да отблъсква варварите и се примирил със съществуването на Галското царство и много от претендентите в останалите провинции. В това време франките разграбили Галия и през 260 г. достигнали чак до Испания, където разрушили Тарако. Алеманите нахлули в Северна Италия, но императорът през 259 г. ги разбил при Медиолан. През 263 г. обаче римляните били принудени да се изтеглят от т. нар. Декуматски полета в Германия. По Дунавкия лимес особено опасни били нашествията на готите, които със заграбената флота от Боспорското царство предприемали грабителски походи не само в Мизия и Тракия, а опустошили Мала Азия, Ахея и Крит. През втората половина на 50-те години на 3 век в съюз с карпите, певкините и херулите, те извършили редица морски нападения и разорили Трапезунд, Халкедон, Никомедия, Никея, Киос, Апамея, Пруса и Хераклея, а през 262 г. разрушили Ефес и храма на Артемида. През 268 г. те предприели мащабен поход към Егейското крайбрежие. Разделили се на три части готските ескадри дебаркирали при Тесалоника, Атина и Ефес. Галиен лично с далматинската си конница нанесъл контраудар срещу херулите при Тесалоника и пленил вожда им. Но командващият войските Авреол, който преминал на страната на Галската империя, му изменил и в резултат на заговор Галиен бил убит край Медиолан.

    През това време в Атика били разграбени Атина, Спарта, Коринт, а местните жители организирали отряди за самоотбрана и успели да спрат нашествениците.

    “Войнишките императори”


    След смъртта на Галиен за император бил провъзгласен илириеца Клавдий II, който разбил завръщащите се по суша готи при Наисус и приел титлата ”Готски”. С тази голяма победа започнало очистването на полуоствова от варварите. Гладът и епидемиите, както и постоянните атаки на римската конница довели до тежки загуби сред варварите. Те се разделили на малки групи, стремейки се по-бързо да се оттеглят зад Дунав. Остатъците от войската им били блокирани в Родопите. Най-накрая и те капитулирали. Оцелелите били заселени в Мизия или попълнили редовете на римската армия. Третата готска ескадра по малоазийското крайбрежие действала по-успешно, макар че и тя понесла големи загуби от римската флота, чийто египетски префект Проб от Египет през 269 г. успял в крайна сметка да ги отблъсне. В Египет обаче надделяла антиримската опозиция и той също се отцепил от империята.

    Клавдий Готски успял да отблъсне алеманите през 269 г., но зимата на 270 г. умрял от чума в Сирмиум. Наследил го друг илирийски командир на Галиен – Аврелиан. Наречен “Възстановителят на света” той само за 4 години успял да обедини отново Империята, въпреки че ситуацията изглеждала безнадеждна. Ютунгите нападнали през 270 г. Реция и Италия. След първите успехи срещу тях, както и отблъскването на вандалите и сарматите в Панония, последвало катастофaлното поражение на римляните при Плаценция. Ютунгите и вандалите през 271 г. достигнали чак до Умбрия. Възползвайки се от това, че армията им се разделила на грабителски отряди, Аврелиан в три последователни сражения при Метавър, Фанон и Тичино ги разгромил, а около Рим издигнал нови отбранителни стени. Варварите се осмелили да нападнат отново Италия чак при Аларих през 401 г.

    В Рим императорът удавил в кръв бунта на монетарите и занаятчиите. След това с укрепналата и победоносна армия Аврелиан се отправил на изток към Палмира, като по пътя очистил Балканите от карпите и готите, които разбил през 271 г. и ги гонил отвъд Дунав. В сраженията загинали 5000 варвари и вожда им Канаба. Аврелиан приел титлата Gothicus Maximus и сключил мир с готите. Тъй като основаната от Траян провинция Дакия вече не могла да бъде отбранявана ефективно, през 272 г. Аврелиан решил да я изостави, като изтеглил легионите и романизираното население оттам. Тази стъпка осигурила около век спокойствие по дунавската граница. Заети с настаняването в опразнените от римляните територии - готите, гепидите, карпите и бастарните започнали вражда помежду си и оставили Мизия и Тракия на мира.

    В резултат на две кампании през 272 г. била покорена и Палмирската империя, а Зенобия – пленена. Подчинен бил и Египет, където Аврелиан отстранил богатия земеделец Фирм. Аврелиан приел и титлата Parthicus, а Войниците пеели, че ‘не ще изпием толкова вино, колкото кръв е пролял’. Авторитетът на императора достигнал небивали висоти. След като изтокът бил подчинен, той насочил вниманието си към Галската империя на запад. В това време в Галската империя набирало мощ въстанието на багаудите /на келтски – борци/. Това били разбунтували се колони, закрепостени занаятчии и селяни, които се борели срещу произвола на богатите. Те разорявали латифундиите и убивали собствениците им. Така галските аристократи започнали да търсят съюз с Рим. Управляващият Галия след смъртта на Постум – Тетрик помолил Аврелиан да завладее Галската империя и обещал да признае властта му. Така без бой Аврелиан покорил и запада, а Тетрик получил богати имения и наместничество в Южна Италия. Багаудите избрали за свои ‘императори’ Елиан и Аманд и се укрепили на остров между р. Марна и Сена, тормозейки непрекъснато галските и испанските земевладелци.

    През 274 г. Аврелиан отпразнувал своя заслужен триумф над изтока и запада. В шествието вървяли пленените врагове от всички краища на империята: франки и алемани от север, готи, карпи, сармати и вандали от Дунав, Зенобия /окована в златни вериги/ и Тетрик. Най-впечатляващия трофей била колесницата на готския вожд, теглена от четири елена. Няколкото месеца, прекарани в Рим, Аврелиан посветил на реформи.

    Религиозните реформи на Аврелиан се свеждали до установяване на монотеистичния култ към Sol Invictus. Неговата идея била да даде на населението на империята един бог, за да ги сплоти. Също така той установил и култ към личността си и изисквал божествени почести. На някои монети той се появява с титлата deus et dominus natus ("Бог и роден управник"), също така после възприета от Диоклециан, а управлението му носи неприкрит монархически характер. Императорът носел златна корона и разкошни одежди, имитирайки сасанидските царе. За разлика от Елагабал обаче Аврелиан организирал култа подобно на Юпитеровия. Християните, които не възприели новия култ към личността на императора били подложени на гонения. Императорът реорганизирал и паричната система и заменил обезценения антониниан с посребрена монета с малко по-висока номинална стойност, вероятно наречена "аврелиан" в негова чест. Практически обаче тя бива приравнена от населението към старата монета. Възникнали и нови предизвикателства – Аврелиан решил да поведе поход срещу Сасанидския Иран. Но през 275 г. той станал жертва на заговор от страна на офицерите и приближените си. В последвалия петмесечен хаос сирийските легиони провъзгласили за император друг илириец – Проб. Управлението му /276 – 282 г./ носело типичния почерк на войнишките императори. Той прекарвал повечето си време в битки с узурпатори и германските племена по поречието на Дунав и Рейн. Алеманите и франките отново нападнали Галия, а сарматите и бастарните в Мизия също се активизирали. Проб победил бастарните и ги заселил като колони в Тракия. В Египет Проб разгромил номадските племена на блемиите и узурпатора Сатурнин (280 г.), в Германия - Бонос през същата година. След всичките си успехи се върнал в Рим, където отпразнувал триумф. Икономическите му реформи имали за цел да укрепят икономиката. За да възроди опустошените от войните райони, той наредил засаждането на северна Африка с маслинови дръвчета, а в Галия, Панония и Мизия отглеждането на лозя, с цел да развие местното стопанство. При посещението си в Египет организирал почистването на каналите на Нил, занемарени от векове. Проб карал легионерите да работят по обществените строежи, ако няма военни действия, но това му навлекло тяхната ненавист. Готвейки се за поход към Персия, при Сирмиум императорът им заповядал да пресушат блатата около града, но те се разбунтували и го убили.

    С управлението на Проб се свързва преодоляването на политическата криза. Външните нахлувания на варварите също спряли. В резултат на успешните военни кампании многочислените германски пленници били превърнати в колони, заселвани като земеделци и изпълняващи военна повинност, други с готовност ставали римски войници и участвали в походите на победоносните императори. С част от варварите били сключени договори, според които те се заселвали в граничните области и в качеството си на федерати трябвало да ги отбраняват от съплеменниците си. Възстановяването на империя се съпътствало с промени в социалния и политическия й статус. Въстанията нанесли тежък удар по робовладелците и едрите градски земевладелци. Значителната част от градското население се преместило от градовете в селата. Този процес е бил по-изразен на запад. Разорените градски занаятчии ставали колони и се заселвали в именията на богатите. Развивали се и свободните занаятчии в селата.

    Приемникът на Проб - Кар също бил илириец. Той назначил сина си Карин за император на запада, а сам потеглил срещу персите. През 283 г. той подчинил Армения, разбил войските на персийския цар Баграм II и превзел Ктезифон. Но на връщане той загинал при неизяснени обстоятелства /според източниците поразен от мълния/. Синът му Нумериан поел властта на изток, но бил убит от преторианския префект Апър. Армията обаче застанала на страната на Диокъл, командир на личната охрана на императора. Срещу претендента се опълчил законният император Карин. След битка при Сингидунум победилият Карин бил убит от един от офицерите си и Диоклециан бил провъзгласен за император, с управлението на който започнала нова епоха за Рим.

      В момента е: Вто Окт 17, 2017 1:11 am